Иван Илиев. Изкуството на оркестровото дирижиране в България. Зараждане и развитие през ХХ век

ARS Sofia. София, 2013 г.
ISBN: 978-619-90049-1-3 (хартиено издание)
ISBN: 978-619-90049-3-7 (електронна книга)

Ivan Iliev - Izkustvoto na orkestrovoto dirigirane 01Необходима е смелост, за да се захване млад човек с темата за «Изкуството на оркестровото дрижиране» при такава поразителна липса на информация, разработки и издания. Възможно е «американският опит» на Иван Илиев да е в основата на тази смелост — да погледнеш сложен и динамичен аспект от «птичи поглед». Адмирирам подобна смелост, разчитайки, че тя може да бъде заразителен пример и за други българи.

Намирам подхода на Иван Илиев за практичен, независимо от широкия Ivan Iliev - Izkustvoto na orkestrovoto dirigirane 02спектър на темата. Практичен, защото може да бъде полезен и за читател, неизкушен от детайлите на музикалната история. И понеже самият Иван Илиев е диригент,  той ненатрапчиво осветява «тъмната» диригентска професия (по думите на Римски‑Корсаков). Разкривайки. Диригентът «свири» на оркестър и за това е необходима ясно осъзната техника, сходна на инструменталната и вокалната. Същината на «диригентското мислене» Иван Илиев представя с текстове от различни краища на света, в които се виждат не само отгласи от голямата «диригентска дискусия» (ХІХ век) и нейното развитие, но и конкретните разсъждения на наши съвременници като Казанджиев, Табаков и отчасти Чакъров. Разбира се, изниква въпросът: Защо само тези имена?… Къде са Васил Стефанов, Руслан Райчев, Димитър Манолов и поредица други строители на оркестровата култура?… Отговорът е ясен. Бедна е писмовната ни памет. В случая Иван Илиев пестеливо, но достатъчно интригуващо цитира изследователи и диригенти от различни епохи, отваряйки врата за нови дискусии и анализи.

Иван Илиев почтено споделя сложността на проблемите. След прочитане на много от абзаците в текста ти се иска да има продължение, да навлезеш още повече в подробности: за репертоара и ролята на диригента, за функционирането на институциите, за нормативното устройство на оркестрите, за записите, за публичните прояви, акустика, инструментариум, за оценките и дистанцията във времето и т. н. Любопитно би било изследване за българските диригенти в чужбина — например помнещото се и днес гостуване на Добрин Петков в Ленинградска филхармония, международната кариера на Чакъров и Табаков и т. н. Не бих посочил подобни липси като слабост — по‑скоро е деликатно намекване, че в паметта ни има много «бели полета» и че те не се дължат само на липса на документи, но и на интелектуална слабост или недостатъчност в обществения и институционалния интерес.

Струва ми се, че Иван Илиев въздържа собствената си критичност към устройството на «българския модел» за развитие на институцията «оркестър», като ясно показва принципите и моделите от световния опит за менажиране на оркестри, тяхното успешно функциониране в съвременните условия. Това подсещане за актуалността на проблема не би трябвало да остане само в рамките на едно теоретично изследване. Склоността към еднопосочно «реформиране», предимно от счетоводно-административен произход, няколко пъти създава драматични ситуации в културния живот на България.

Невинаги си даваме сметка за «възхода и падението», за личностите и институциите, които са в основата на културните ни «турбуленции». Невинаги разбираме какво значи за 10 години (1945—1955 г.) да се създадат 13 професионални оркестъра, и да се премахнат с един замах (2011 г.) почти всички филхармонии. В текста има закодирани много въпроси — за ролите на диригента, на оркестранта, на културния мениджър, за състоянието на масовия вкус… Ако читателят се съсредоточи в текста, мисля, ще добие различна представа за музикалната карта на България.

 Проф. Пламен Джуров

Pour marque-pages : Permaliens.

Laisser un commentaire

Votre adresse de messagerie ne sera pas publiée. Les champs obligatoires sont indiqués avec *