Blog

Светла Георгиева. Разкази за вчера и други места

ARS Sofia. София, 2015 г. І изд.
ISBN 9786199004944 (мека подвързия). 18 лв.
ISBN 9786199004951 (твърда подвързия). 21,60 лв.

В разказите си Светла Георгиева вплита по удивително елегантен начин всичките свои умения и натрупвания: ритмиката и звучността — от музиката, пластиката и колорита — от изобразителното изкуство, стегнатия изказ и изящната образност — от поезията, сюжета и характерите — от личните си човешки преживявания. Най-ценното в нейната проза обаче са изтънчената, култивирана, бих казал високо цивилизована чувствителност и женствена чувственост, в съчетание с безспорна интелигентност, одухотвореност и, не на последно място, с човечност и съпричастност.

Независимо дали разказва житейска или фантастична история, независимо от артистичните й превъплъщения в различни по пол, характер, светоусещане и степен на образованост герои, Светла постига една цялост, наситена с неочаквани обрати и споена в деликатна амалгама, белязана от светлината на нейното присъствие.

Събраните в този сборник разкази са отговор и на въпросите: „Пише ли се днес стойностна българска литература?“ и „Има ли добра женска поезия и проза?“ Моят отговор е „Да! И то на високо европейско ниво.“ Прочетете тази книга и, надявам се, ще ми повярвате.

Румен Шомов, редактор

За авторката

Светла Георгиева е писател, художник, автор и изпълнител на песни. Завършила е Националната художествена академия в София. Има 21 самостоятелни изложби в България и чужбина. Работи в областта на графиката, графичния дизайн и оформлението на книги. Автор е на стихосбирките: „Вълчица в храма“, „Недоизпито море“, „Звезди и плевели“, „Петдесетият етаж на Шанхай“. Публикува разкази в периодичния печат у нас и в чужбина. Нейни произведения са превеждани на английски, немски, испански, полски, сръбски, италиански и китайски език. Композира и изпълнява песни по собствени стихове, някои от тях публикувани в авторския музикален албум „Птеродактил“. Изнася концерти от свои песни в България, Холандия, Тунис, Полша, Париж, Берлин, Будапеща, Дъблин, Шанхай. Член е на българския клон на международния ПЕН клуб. Живее и работи в София.

Познавам една птица…

Разказите на Светла Георгиева притежават особена вътрешна светлина. В нейната проза има и лирика, и музика, и деликатна женска наблюдателност. За каквото и да разказва тя: за внезапно влюбване или за дълго изстрадвана раздяла, за ергенска самота или за весела вечер, оставила за спомен пъстро ветрило, за Моцартов мотив, изсвирен с уста от съседа отсреща, или за вълненията на древен воин от антична легенда — във всички излитания на нейната фантазия усещаме вродена артистичност, чувствена правдивост и философска дълбина. Друг разказвач на нейно място би се заплел, би изпаднал в моменти на бледо съчинителство, ако вървеше след такова многообразие от теми и сюжети, сред такова множество от автентични и, може би, измислени случки. Но разказваческата дарба на Светла Георгиева е някак естествено защитена от кухо съчиняване. В тази дарба откриваме редки и ценни съставки: проникване в чуждата съдба, съпричастие към болката и радостта на малко познати хора, внимателно разгадаване на описваното събитие — с неговите причини, скрити импулси и видими жестове. Светла Георгиева притежава не само рядката способност да изрази пластично всичко това, но и да го осмисли художествено, да му придаде глъбина и простор, да му намери истинското място в трудната хармония на живота. На много места в нейните разкази се усеща скритото предположение, че все пак има висша справедливост, някаква космическа воля, която направлява човешките съдби. Може би оттам идва и особеният светлик на тези разкази. Той помага на читателя да съгледа и в най-прозаичната случка, и в най‑болезненото премеждие нещо извисено, нещо окрилящо. Така кървавата автомобилна катастрофа, описана в „На пътя, при разклона“, е само един от многото примери за това как дори мрачното произшествие може да породи красиво ефирно видение, родствено на любовта.

Тази завидна способност да освети повече тъмни ъгълчета от една случка помага на авторката, пък и на читателя, да разплете кълбото от причини и следствия, за да обрисува пред нас действителен — търсещ и намиращ своето вътрешно равновесие — съвременен човек.

Но нейният поглед е насочен не само към днешното време. Тя си позволява творческата дързост да обърне очи и към други времена. Това се потвърждава в образа на древния воин от разказа „В лагера на врага“. Този образ носи и стародавни, и днешни черти. Такава е, някак извън времето и пространството, и неговата внезапна любов, оказала се по‑силна от знатния произход, от жаждата за власт, от всичко. В друг разказ авторката отделя място за историческата фигура на Ханибал, изричайки и ироничната реплика: „Ханибал не знае, че живее преди новата ера.“ Но това е само едно увлекателно начало на разказа „Ханибал и други форми на живот“, където някак неочаквано достигаме до вълненията на съвременната героиня госпожа С. и до… нейния домашен любимец Ханибал.

Разказите на Светла Георгиева са живи и правдиви, в тях винаги се усеща финесът на една, нека я наречем, интелектуална заостреност. Но тази умна заостреност е нещо различно от изкуствената претенция за „чист интелектуализъм“, появяващ се понякога в работите на един или друг автор. Светла Георгиева не просто разбира нещата от живота — тя самата е разбираема. За контактността на нейната проза спомага музиката на нейния артистичен и жив наратив. Впрочем, и музиката като изкуство често присъства в прозата, а доколкото знам — и в житейското ежедневие на авторката.

Ще ми се да завърша с малък цитат от разказа „Моцарт и птицата на Шрьодингер“:

„… Музиката, казваше един приятел, съществува обективно във вселената. Някои успяват да я извлекат оттам. Представям си Моцарт, който улавя тънката нишка, невидима за останалите, и извлича музиката си. А заедно с нея повлича изгрева, дъжда, зеления цвят на листата, полетата с цъфнала лавандула, вятъра, тъгата, синьото преди нощта, четирите фази на луната, сутрини с още веднъж любов, летенето на птиците, приливи и отливи, пътища, краткия сняг върху пролетни клони, реки, които прииждат, ДНК, усмивки, сбогом, тишина, звезди, звезди, още звезди… Заради общата нишка, вплетена в лабиринта на вселената, музиката може да извика всяко едно от тези неща. Познавам една птица, която беше наясно с това.“

Ще допълня — хубаво е, че съществуват такива редки птици.

Георги Константинов
София, 2014